Сладникът е древно лечебно средство и подсладител. За него се споменава в съчиненията на Теофраст (IV—III в. пр. н. е.), който го нарича скитски корен. Авицена (XI в.) лекувал със сладника почти същите заболявания, за които се срещат сведения и в българските лекарствениии от XVII—XIX в. Като лечебно средство и подправка се използват едрите корени на растението сладник от сем. Бобови. То е многогодишно, тревисто, високо до 1,5 м растение. У нас се среща в Свищовско, Никополско, Сомовит и др. Диворастящо е разпространено в Южна и Източна Европа. На пазара корените се доставят главно от Испания, Италия, Южна Франция, Турция. Сладкият вкус на корените се дължи на гликозида глициризин (до 23%), който е 50 пъти по-сладък от захарта и представлява калиево-калциева сол на глициризиновата киселина. В корените се срещат още сапонини, флавоноиди, полизахариди, полифеноли, витамин С и др. Флавоноидите имат ясно изразено папавериноподобно спазмолитично действие, като същевременно са пикочогонно и противовъзпалително средство. Те действат благотворно и на язви в стомаха и дванадесетопръстника. Според някои автори глициризинът нарушава водноелектролитното равновесие в организма (задръжка на натриев хлорид), предизвиква образуването на отоци. Корените оказват и адренокортикоиден ефект, Предвид на това сладникът не бива да се използва в по-големи дози (обикновената доза е 1 чаена лъжичка счукани корени) и повече от 20 дни.
Под формата на водни екстракти или смлени на прах корени той се прилага за подсладяване на напитки (бира, лимонада и др.), за приготвяне на специални бонбони, поставя се в дъвките и пр. В медицината се използува като откашлично, слабително, противоязвено средство. Неговата употреба трябва да става само под контрола на лекар. От сладника се получават и противоязвени препарати. Един от тях се произвежда и у нас. Днес вместо сладник в кулинарията и хранителната промишленост се използва антиалдаксим.
