Първите сведения за употребата на копъра произхождат от Вавилон, където цар Мардукапалитина II (772—710 г. пр. н. е.) уредил градина, в която между другите лечебни растения отглеждал и копър. Растението е известно на древните гърци и римляните. В Централна Европа се култивира от времето на Карл Велики (IX в.).
Копърът е едногодишно тревисто растение от сем. Целинови (Сенникоцветни), високо до 1,20 м. У нас диворастящо се среща на юг от Несебър и край р. Дунав. Култивира се в цяла България и всички страни с умерен климат. Използуват се връхните части на стъблата и плодовете, които имат характерен мирис и сладникавопарлив вкус, който се дължи на етеричното масло. То се съдържа в надземната маса до 1%. В нея се срещат още витамините D и С, провитамин А, пектин, фуранокумарини, смоли. Главната съставка на етеричното масло е карвон (до 60%). Плодовете и надземната част усилват секрецията от млечните жлези, действат спазмолитично, слабо разширяват кръвоносните съдове, усилват диурезата. При сушене част от етеричното масло излетява и съдържанието на карвона се намалява, затова листчетата се пазят най-добре, като се държат в оцет. Препоръчва се зелените части на копъра да се използват в прясно състояние за подправка на салати, сосове, маринати, сиренета, за приготвяне на таратор и др.
Употребява се и изсушената надземна част, която при добро съхранение дълго време не губи аромата си. Копърът се използва при производството на зеленчукови концентрати, напитки и консерви от риба.
При остро възпаление на стомаха и червата копърът се избягва, тъй като увеличава киселинността.
Българската народна медицина използва зелените части на растението, плодовете и етеричното масло като апетитовъзбуждащо средство, при заболявания на бъбреците, жлъчката, при газове в стомаха и червата, както и за понижаване на артериалното налягане (1 супена лъжица изсушен прах или 3 супени лъжици пресни листа се приемат с кисело мляко 3 пъти на ден 15—20 мин преди хранене).
