Египтяните, древните китайци и индусите са познавали карамфила още преди новата ера. В Китай напр. дворяните се доближавали до императора само с карамфил в уста, за да бъде ароматен дъхът им. Както и други подправки, карамфилът е бил монопол на португалците и испанците. Французите обаче успяват да се снабдят с разсад и да организират култивиране през 1769 г. на о. Амбоан.
Използват се недоразвитите цветни пъпки на високото до 25 м карамфилово дърво от сем. Миртови. Неговото отечество са Молукските и Филипинските острови. Култивира се в ред тропически страни, но най-много в Танзания. Пъпките са тъмнокафяви или червеникави, със силен приятен аромат и парлив вкус. Доброкачествените цветни пъпки, потопени във вода, трябва да плуват изправени или да потъват. Тези, които имат ниско съдържание на етерично масло, остават полегнали на повърхността на водата. На пазара се срещат едър карамфил (10—17 мм), който съдържа 20% етерично масло, и дребен (2—4 мм) с 10% етерично масло. Етеричното масло се получава не само от цветните пъпки, но и от другите части на растението. Главната му съставка е евгенол (до 96%). В пъпките се срещат още полифенолии вещества, смоли, восъци, сапогенини, мазнини и др. Тези химични вещества стимулират секрецията на храносмилателните жлези, действат антисептично и болкоуспокояващо при зъбобол. Карамфилът се прилага при приготвяне на сладкиши, компоти (сливи, тикви, круши), за ароматизиране на горещи вина и на ликьори. Заедно с канелата пъпките на карамфила служат за подобряване мириса на меденките и други дребни сладки (1—2 броя карамфилови пъпки на 1 л компот или вино, както и на ястие от 2 порции). Карамфилът е съставка на къри. Той не се комбинира с пресни подправки като магданоз, целина, копър, чесън и др.
Карамфилът и маслото му се прилагат най-вече в стоматологията като антисептично и болкоуспокояващо средство. Такъв е оригиналният български препарат Мараславин — средство против пиорея.
