В диво състояние лозата е лиановидно растение, катерещо се по живи дървета, развива голям брой леторасти с малки гроздове, с по (няколко зърна в тях, с много лоши вкусови качества. При такива условия е невъзможно да се полагат грижи за лозите и добивите от тях са незначителни.
Основно и най-важно мероприятие, което е превърнало дивата лиановидна лоза в културно растение с трайни, високи и качествени добиви грозде, е резитбата на лозата. Това мероприятие се извършва следователно от най-дълбока древност откогато изобщо лозата е позната като културно растение и се отглежда съзнателно от човека за получаване на плод.
От многобройните паметници на материалната култура на човечеството се вижда, че резитбата и формирането на лозата са се практикували още от древните народи на страните от Близкия Изток (Египет, Сирия, Месопотамия, Задкавказието) и Гърция няколко хилядолетия преди нашата ера.
Според първите паметници формите, по които са се отглежлали лозите, са наподобявали естественото развитие на лозата, като лиана, виеща се по дървета, като стелещ се храст (в барелефи и рисунки от древна Асирия) или като своеобразна асма, извита като дъга (в Египет).
Според някои автори практикуваната в бившата Туркменска ССР стъблена форма във вид на плачеща върба е типична за Месопотамия още от VII в пр. н. е.
Стелещата форма, разпространена в древността в някои райони на Мала Азия, е пренесена от Гърция заедно с проникване на гръцката култура в тази част на света.
Познанията по резитба и формиране на лозата са толкова старя, колкото е стара и лозовата култура, и в тази епоха са били изключително емпирични, резултат на много наблюдения, опити и грешки.
Писмени указния за отглеждане и резитба на лозата срещаме вече в III в. пр. и. е. в трудовете на Теофраст.
В резултат на огромния опит по отглеждането на лозата, натрупан от древността до наши дни, са установени редица норми и правила по резитбата и формирането на лозата и по-точно по техническото изпълнение на това мероприятие. Създадени са различни системи и формировки резитби за отделни лозарски райони на света.
Фиг. 1. Форми на резитба в древността:
горе - дъгообразна форма на лозата, изобразена на древноегипетски паметници, долу - стелеща се форма на лоза, изобразена nа гробницата в Керч I, 11 в. пр. н. е. (по А. М. Негрул)
Системите резитби и формировките са били изменяни съобразно равнището на познанията за биологичните особености на отделните сортове лози, влиянието на почвено-климатичните и икономическите условия върху развитието на лозовата култура и на агротехниката. Често в някои райони са били механично прилагани резитби, заимствувани от други райони, без да се проучват местните условия.
До средата на миналия век научно-теоретичните познания по резитбата на лозата са били в зачатъчно състояние.
Научните изследвания по резитбата на лозата са започнали едва от края на XIX в. и началото на XX в. от френските учени д-р Гюйо, Фоекс и малко по-късно от Раваз. Те установили някои основни теоретични положения на резитбата и разработили правила за извършването й. Тези основни положения, „добити по пътя на наблюдението" според израза на Фоекс, са достигнали до наши дни в почти неизменна форма, неподложени на сериозна, задълбочена проверка и служат като основни положения или физиологични принципи на резитбата на лозата. Заедно с някои ценни положения и препоръки обаче в концепциите на тези учени съществуват и редица неправилни, неясни заключения, които в крайна сметка водят до погрешни практически препоръки, спъващи прогресивното развитие на лозарството. Така например те разбират неправилно взаимоотношенията между силата на лозата, силата на растежа на леторастите и количеството и качеството на гроздето, което ги довежда до известните „закони", че колкото по-силен е растежът на лозата, толкова по-слабо е плододаването й и колкото добивът е по-голям, толкова неговото качество е по-ниско. Несъстоятелността на тези „закони" в светлината на съвременните достижения на лозарската наука е повече от очевидна.
Сравнително по-голяма яснота по някои въпроси на резитбата на лозата внесоха по-късно Биолети и Винклер въз основа на свои експериментални изследвания.
На здрава научна основа обаче резитбата на лозата бе поставена едва в последно време от бележитите съветски учени А. С. Мержаниан, А. М. Негрул, С. А. Мельник, Н. Бузин, Л. Н. Макаров-Кожухов, П. П. Благонравов, П. Т. Болгарев и др. Те установиха, че резитбата на лозата и разумното увеличаване на натоварването, съобразени със силата на лозата или съчетани с добра агротехника, водят до увеличаване на количеството и качеството на добива, като се запазва силата и дълголетието на лозата. Всичко това разкри пред лозарството огромни перспективи за повишаване на доходите от лозовата култура, за все по-голям икономически ефект при отглеждане на лозата в уедрените социалистически селскостопански предприятия.
Сериозни успехи по въпроса за резитбата на лозата в последните години завоюва и нашата българска лозарска наука.
В историческото развитие на познанията за отглеждането на лозата и по-специално за изършване на резитбата и формирането на лозовата главина, както и за регулиране на растежа й по време на вегетационния период е установено непрекъснато усъвършенствуване, създадени са различни системи и формировки на резитба и се е стигнало до голямо майсторство при извършването на това мероприятие при отглеждане на лозата.
