Белодробният емфизем е невъзвратимо разширение и увеличение на обема на дихателните единици дистално от терминалните брохиоли с последващо разрушаване на стените на алвеолите и образуване на по-големи алвеоларни „мехури". Белодробният емфизем е често заболяване - намира се при 5—10% от починалите и 4—28% от професионално застрашените контингенти.
Етиология. Основен етиологичен -фактор (70% от случаите) е хроничният обструктивен бронхит и по-рядко бронхиалната астма. Честото съчетание на белодробния емфизем с хроничен бронхит и бронхиална астма наложи сборното наименование хронична обструктивна болест на белите дробове или АВЕ-синдром — астма, бронхит, емфизем. Този синдром се среща при около 30% от населението над 50-годишна възраст и над 50% над 70 год. Тютюнопушенето, праховите въздействия, бронхо-пулмоналната инфекция и алергията играят основна роля за появата на заболяването. При 10—30% от случаите белодробният емфизем не се предшествува от хроничен бронхит и бронхиална астма. Касае се за първичен емфизем, чиято етиология се опредля от наследстве-но-конституционални фактори.
Патогенеза. Белодробният емфизем настъпва най-често при хроничен бронхит с нарушена бронхиална проходимост. Периферно разположените бронхиоли имат решаващо значение в патогенезата на белодробния емфизем. Когато проходимостта на малките бронхи е нарушена поради оток на лигавицата, натрупан секрет, спазъм или деструкция, може да се създаде вентилен механизъм. При вдишване въздухът успява да навлезе в алвеолите, но при издишване поради нарастващата обструкция и колапс на бронхиалните стени известно количество въздух остава в алвеолите. Интраалвеоларното налягане нараства, алвеолите се разширяват, оросяването им с кръв се намалява и постепенно се развива белодробен емфизем. Активният бронхопулмонален възпалителен процес ускорява деструкцията на алвеоларните стени и бронхио-лите.
Патологоанатомия. Различават се две форми — центролобуларен и панлобуларен (панацинозен, генерализиран). Центролобуларният има разпръснат огнищен характер с тежък бронхит, деструкция на терминалните бронхиоли и алвеолите около тях, а панлобуларният емфизем засяга целия ацинус с дегенеративни поражения на всички белодробни тъкани без придружаващ бронхит.
Клинична картина. Главните симптоми на белодробния емфизем са задух при усилие и покой, хронична кашлица и различно по количество и вид храчки. Белодробният емфизем се развива след. продължителен период от 5—10 н повече години на хроничен бронхит. Нерядко болните идват на преглед, когато кашлицата и храчките са намалени, но задухът е станал доминиращ симптом. Задухът е резултат на намалената еластичност, деструкцията на белите дробове с редуциране на дихателната площ и наличието на генерализирано трайно стеснение на бронхите. Физикалното и рентгеновото изследване дават данни: за трайно раздуване на белите дробове, а фукционалното изследване на дишането показва трайно увеличаване на функционалния резидуален капацитет и остатъчния обем, увеличено отношение на резидуалния към тоталния обем (ОО/ТО %) и необратима бронхиална обструкция, изразяваща се в задух, сухи пръснати хрипове, удължено издишване и намалени ФЕО Физикалните данни за раздуване на белите дробове са: хипер-сонорен перкуторен тон, намаление до пълно изчезване на сърдечното и чернодробното притъпление, ниско разположени долни белодробни граници с намаление или липса на респираторна подвижност, бъчвовидна форма на гръдния кош с увеличен предно-заден размер, изпъкване на стерналния ъгъл, широки и хоризонтално протичащи междуребрия, отслабено везикуларно дишане и глухи сърдечни тонове.
